Постинг
16.01.2021 12:09 -
зЗА МОЕТО ДЕТСТВО ПРЕЗ ВТОРАТА СВЕТОВНА ВОЙНА
ЗА МОЕТО ДЕТСТВО ПРЕЗ ВТОРАТА СВЕТОВНА ВОЙНА „Детелинови поляни, от роса окъпани, някъде в паметта ми скътани. Детелинови поляни в детство детелиново, те изпълват паметта ми с минало. Михаил Кендеров Да, наистина моето детство през войната беше радостно, щастливо, детелиново . Защото семейството ни беше евакуирано и живеехме на село, поради бомбардировките. Като седем годишно дете най-силно почувствах войната при масираните бомбардировки над София. Мазето под цялата ни къща беше солидно, много голямо – ок. 200 кв. м., дълбоко под земята и таванът беше много дебела бетонна плоча. То беше оборудвано като скривалище и при бомбардировки се криехме не само ние, но и съседите от цялата махала. При всяка въздушна тревога веднага слизахме да се крием в мазето. Най-големи и страшни бяха бомбардировките на 14 ноември и 24 ноември 19343 година. При първата или втората бомбардировка се случи нещо ужасно. Започнаха ужасни гръмотевици, масивната ни четириетажната ни къща се тресеше цялата. Избухнаха пожари в тютюневи складове близо до къщата ни. С детско си любопитство незабелязано се измъкнах от скривалището, изтичах по стълбите до четвъртия незавършен етаж, който тогава беше тераса. Беше страхотна гледка. Пламъците се издигаха високо – сякаш до небето. Гледах без да мръдна – така съм си представяла ада от детските приказки. Докато майка ми тичешком дойде до мен, разплакана ме прегърна и притисна до себе си. Слязохме в скривалището, тя много ми се скара и ме накара да обещая, че това няма да се повтори. След като не ме намерила в скривалището тя се е сетила къде съм отишла да гледам пожарите. И така бомбардировките над София зачестиха, бяха разрушени много къщи и цели квартали. Стана опасно да се живее в София и хората масово се евакуираха в провинцията където беше по-безопасно. И по-специално нашият квартал беше обект на въздушни удари, защото наблизо имаше няколко тютюневи складове, които бяха цел за бомбардиране. И така през декември 1943 годна нашето семейство и цялата ни фамилия се евакуирахме в село Сливница, близо до София. Там имахме наши близки, които ни помогнаха да си намерим квартира и да се устроим. Баща ми Любомир беше войник на служба в запаса. Сега майка ми Любица беше глава на семейството. Тя беше смела, силна жена и се справяше добре в тези тежки времена. Тя нае една малка къща от стая, кухня и антре, но с едно голямо дворно място. В горния край беше зеленчукова градина, а в долната част беше ливада с плодни дръвчета сливи, ябълки и др. Тя беше засята с детелина. Покрай ливадата протичаше поточе. Най-голяма радост за мен беше сутрин боса да тичам по детелиновата поляна окъпана в роса. Леко ми беше, сякаш щях да полетя. После джапах в поточето. Нашето семейство беше: майка ми, леля Виктория /Вита/, аз, сестра ми Росица на шест години и брат ми Кирил на 2-3 години. Аз отговарях за по-малките си сестра и брат, грижех се за тях. Помагах им Брат ми го водех с мен за ръчичка . И така започна нашият хубав радостен живот на село, на чист въздух, без училище, без бомби и страх за живота – пълна свобода. С Майка ми и леля Вита си живеехме чудесно, тихо, спокойно, не се чувстваше войната. Красива природа живописни местности. Наоколо имаше ливади с цветя, ниви, борова гора, река. Тук прекарах най-хубавото си детство, въпреки войната. Сприятелихме се с децата от махалата, играехме заедно. През зимата се пързаляхме с шейни. А през пролетта и лятото ходехме по ливадите, в боровата гора да берем цветя често боси. Аз имах задължение сутрин да отивам до магазина за хляб с купоните и да купя вестници. В края на селото беше направена дърводелска фамилна работилница, разположена върху голяма поляна. Там имаше наше куче, пазач – немска овчарка. Кръстих го Цезар. То ме обичаше и аз – него. Участваше в моите игри. Беше много едро и голямо куче и ми позволяваше да го яздя като конче. Майка ми се справяше отлично с прехраната на нашето семейство, въпреки военните ограничения – хляб и други продукти бяха с купони. Не бяхме лишени от нищо. Още ранна пролет тя засади салати, лук, моркови, репички. А после отгледа домати, чушки, краставици, зелен фасул и др. Моята майка - силна, смела, с висок дух ходеше сама, пеша се изкачваше в планината на пет-шест километра в съседно село, и купуваше дефицитни стоки – брашно, масло, сирене, кашкавал, яйца и др. Донасяше тежката раница с пресни продукти и ни правеше пресни питки, баници, курабии, сладкиши, кремове, хубави ястия, вкусът на които помня и досега. Тя беше завършила стопанска гимназия със специалности готварство и шивачество в пансион за сираци в София. Майка беше прекрасен кулинар. Но всичко не може да е идеално по време на война. И до нашето семейство се приближи сериозна опасност. През пролетта на 1944 година съвсем неочаквано чичо ми Владимир, по-малък брат на татко, докара с моторетка Цветанка, да живее временно на село в нашия дом заедно с нашето семейство. Тя беше млада, хубава девойка. Той каза, че му е годеница. Цветанка била ранена в шията при бомбардировка в София. Тя имаше измъчено, болнаво лице, големи превръзки на шията и гърба. Истината е, че Цветанка е била член на нелегална бойна група партизани, които действали в София. Наблизо до нашата къща в София протича Владайската река. При акция на бойната група, те били подгонени от полицията по поречието на реката. Имало престрелка и от двете страни и Цветанка била ранена с два куршума в гърба и в шията. Тя все пак успяла да избяга. Чичо ми Владимир, се оказа ятак на партизаните я скрил в нашата фамилна къща на ул.„Враня”. Той повикал хирург, близък на чичо ми, който извършил операция в къщи. Лекарят извадил куршумите, обработил раните и направил превръзки. Така Цветанка била спасена. Но, било опасно тя да остане в къщата ни в София. И чичо ми, без да ни уведоми, направо я докара да живее при нашето семейство в с. Сливница. Майка ми и леля Вита са разбрали истината, но са си мълчали. Живеели са в голям страх. На нашата улица имаше полицейски участък и опасност нелегалната девойка, с фалшива лична карта да бъде разкрита и арестувана, заедно с майка ми и леля ми. Цветанка не излизаше от къщи. На нас, децата ни беше казано да пазим тайна и на никого, даже и на децата, наши приятелчета, да не споменаваме, че имаме гостенка вкъщи. От много малка кляках пред иконата на Христос и се молех той да ни закриля. Сега се молех особено усърдно Христос да ни спаси и закриля. Ето как нишката на съдбата ни свърза с Цветанка. Оказа се, че макар и ранена, Цветанка беше забременяла от чичо ми Владо. След 9 септември те се ожениха и имаха четири деца. Така Цветанка стана моя стринка. И след много години пак нишката на съдбата ни свърза с любимия ми съпруг Михаил. Но на стринка ми Цветанка не случайно беше хрумнала идеята да ме запознае с Михаил. Най- хубавата и щастлива година от моето детство беше по време на войната, когато бяхме евакуирани и живяхме на село. Иванка Кирова
Следващ постинг
Предишен постинг
Аз съм преживял на годинка първите бомбардировки. Тогава сме отишли при баба в Северна България. Първи спомен имим от погребението на другата баба, около 3-годишен. Но след 9-ти, докато баба почина през 56-та, всяко лято бяхме на село, от първия до последния ден на ваканцията. Главното ни занимание с брат ми беше въдичарство. Такава страст, че като нанизвах първото червейче за стръв, ръцете ми се разтреперваха. Не обичах "София", т.е. крайния ни квартал. Още като приближавахме с влака, виждахме сухите прашни полета, с играещи полуголи деца. Тъжен край на щастливото лято...
цитирай