Покъртителни примери за хаос и смърт: как се докарахме дотук

Ето така стигнахме дотук: докато властта ни успокояваше как всичко било под контрол, животът всекидневно ни поднасяше покъртителни примери за хаос и смърт. Сега най-сетне се наканиха да затегнат мерките. Но вече е късно.

Коментар от Ясен Бояджиев за Дойче Веле

Дългоочакваните ваксини вече се виждат - като лъч светлина в дъното на тунела. Защо ли обаче въпреки това ситуацията сега изглежда по-безнадеждна и отчайваща в сравнение с началото на епидемията - макар че тогава вирусът току-що се беше появил, неизвестните около него бяха много повече, а ограничителните мерки - по-строги.
Може би защото тогава започваше пролетта, а във въздуха се усещаше топлината на наближаващото лято. Докато сега пред нас е мрачната и студена перспектива на безкрайните зимни месеци.
Има обаче и друга, по-важна причина: продължилото седмици наред фалшиво спокойствие и тоталното разминаване между действителността и думите на властимащите в България. Докато те ни заливаха с успокоителните си съобщения за това колко добре се справяла държавата и как нещата били под контрол, животът всекидневно ни поднасяше купища покъртителни примери за хаос и смърт.

Тотално разминаване между думи и действителност

„Имаме достатъчно болнични легла“, твърдяха те. А през това време хора умираха, след като близките им дни и часове наред са ги разнасяли напред-назад в безуспешно търсене на помощ. А и бройките на леглата нямат значение, когато много от т.нар. болници нямат лекари, медицински сестри, санитари. Нямат дори асансьори, носилки, инвалидни колички - като онази „болница“, оставила двамата умиращи пациенти да чакат на стълбите. Някой определи тази ситуация като „нещастно съвпадение на факти“, но по-скоро става дума за обективна закономерност.

„На национално ниво нямаме недостиг на медикаменти“, твърдяха още те. Докато в това време хиляди в цялата страна обикаляха аптеките в търсене на елементарни неща. И се убеждаваха в обратното. Казват, че било въпрос на логистика и презапасяване от страна на хората. Но по-скоро става дума за безхаберието на онези, които трябваше отдавна да предвидят, че е логично при разрастване на епидемията да нарасне и търсенето. И че е логично лекарствата да изчезнат, ако не се вземат специални мерки.
„Алгоритъмът на действие и пътят на заболелите е ясен“, твърдяха още те. Докато през това време хиляди преживяха ходенето по мъките на телефонната диагностика, тестовете, принудителното самолечение, невъзможността да се срещнат със специалист, да се изследват и дори да получат рецепта. Най-добре го описа една пациентка, която беше героиня в телевизионен репортаж: „Ние влизаме в омагьосания кръг на параграф 22, в който ако трябва да спазваш правилата, трябва да си седиш вкъщи. Ако вече умираш, викаш линейката, която обаче няма да дойде. А и да дойде, полза от нея няма да има, тъй като няма да има места в болниците".
„Имаме план за действие, цяло лято се готвим без да шумим“, твърдяха още те. Но цялата им безразборна суетня и отчаяните им импровизации показват, че по-скоро никакъв план не е имало и никой за нищо не се е готвил. Време имаше достатъчно, но то бе проспано. И здравната система закономерно колабира.

Високата цена на изгубеното време

Накрая бяха мерките срещу разпространението на вируса. В продължение на седмици и месеци политическите съображения надделяваха над здравия разум. Вместо да затворят училища, молове, ресторанти и всякакви други места, където много хора се събират на закрито, те усилено обсъждаха глупости като кога точно да бъдат безсмислените „зелени коридори“ и дали на коледните базари да се ядат вурстчета и да се пие греяно вино или не. В резултат вирусът бе изпуснат да се разпространява безконтролно, а в мрачната статистика на загиналите България се изкачи до първите места и в Европа, и в света. Логично следствие от липсата на достъп до навременно и адекватно лечение.
Това е високата цена на отлагането. Когато накрая най-големите ни страхове от пролетта се превърнаха в реалност, те най-сетне се сетиха, че животът е най-важното и се наканиха да затегнат мерките.
Но да не избързваме. Затягането още не е факт, а може и да не стане, като се сетя какъв вой ще бъде нададен сега. Например от моловете (а и другите нехранителни магазини), които ще трябва да затворят точно когато започва голямото коледно пазаруване. Това затваряне щеше да има голям смисъл преди 2-3 седмици, а най-добре - преди месец. Сега вече е твърде късно - и за здравето, и за бизнеса.