Станах аз,

за да отхвърля всичкия си страх,

всичката си грижа да оставя;

и не да е пореден опит плах,

а –

свещ изгаряща, последна и до края.

И пръсти изравних с ръба на пропастта,

канещ се безстрашно да отскоча –

да литна към сияйни небеса,

а не –

за да пропадна с вой проточен.

Но усетих на гърба си някакво присъствие,

продрано от страдание и давещо се в стон;

без страх и грижа то

бе равно на отсъствие,

и беше впило нокти с молба и със поклон.

Бодящият му вопъл изцяло ме преброди.

Очите на ищеца поисках аз да видя.

Достатъчен ми беше един директен поглед –

какъвто се познавах,

това бях аз самият.

Досега.