Живот и творчество: Роден е в замъка Поасониер, в областта Вандом, на 11. ІХ. 1524 година. Произхожда от известна аристократична фамилия, чиито мъжки чада се отличават като достойни войни на краля. Като млад следва  установената в семейството традиция и изучава усърдно военното дело. Скоро става паж на Орлеанския дук и пред него се открива възможността за осъществяване на престижна военна кариера. Но на 18 години, след тежко боледуване, изгубва слуха си и решава да опита да компенсира неизлечимия си недостатък чрез съчиняването на поезия.

    От 1560 година той спечелва благоволението на младия крал Шарл ІХ, който харесва поезията му и го прави официален придворен поет. “ В това деликатно положение Ронсар успява да запази достойнството си на поет, - твърди нашият уважаван философ Слави Боянов, - макар и да изпълнява придворните поръчки, без да изгуби оригиналността и самобитността си.”/стр. 137/.

    Той не е най-възрастият, но е най-талантливия в сформираната през 1549 година школа     “П л е я д а”. Сред поетите в тази самобитна творческа група преди него са родени Пелтие/1517/, Тияр/1521/ и Дю Беле/1522/. По-младите в състава й са поетите  Бело /1528/, Жодел и Баиф/1532/.

  Ронсар се посвещава сравнително късно на поезията. На двайсет и пет години, след като натрупва богата култура в колежа Кокре, разположен на хълма Сент Жьоневиев в Париж, той започва да пише стихове. Първоначалното му намерение е да си изгради кариера в кралския двор, където отначало е паж на Дофина, а след това секретар на прочутия френски хуманист и авторитетен  дипломатически посланик на краля Лазар дьо Баиф. След като загубва слуха си смирено приема духовнически обязаности и се ползва от благодеянията достъпни за придворния клир. След посвещаването си на литературата той не крие своите творчески амбиции като поет и си запазва покровителството на висшите сановници на Църквата.

  През 1550 година се появява сборника на Ронсар “Оди”. Две години по-късно поетът завършва първия си цикъл “Любовни песни”/1552/, посветени на благопристойната светска дама Касандра. Съвсем различна е атмосферата в следващата му лирическа поредица “Любовни песни”/1555/, в която се възхвалява природната мъдрост и пленителната откритост на жизнерадостната селска девойка Мария. Човешкото величие, благородство и героизма се възпяват в сборника на Ронсар “Химни”/1556/. През 1560 година се появава за първи път цялостно издание на лирическите творби на Ронсар, което има забележителен успех сред френските читатели и се преиздава още шест пъти до смъртта на автора през 1585 година. През зрелия си творчески период  корифеят на “Пеядата” създава историческата поема “Франсиадата”/1570/ и нов цикъл с интимна лирика “Сонети за Елена”/1576/, в който се отдава почит на вродения чар и богатата ерудиция на придворната дама на Катерина Медичи  Елен дьо Сюржер, завладяла сърцето на жизнелюбивия поет.

  Още с навлизането в средата на тогавашните поети той решава да си осигури достойно място в кръга на новаторите и сътрудничи всеотдайно за създаването на програмния текст-манифест на “Плеядата”  “Защита и прослава на френския език”/1549/, чийто автор е Жоашен Дю Беле. Ронсар отрано усеща интуитивно, че в поезията има нещо  неизразимо. Това, което е изказано, съчетаните думи и спонтано изникналите образи, не е всичко. Има нещо  д р у г о, което поетът не може да определи, но смътно усеща. Той се стреми да го изрази с всичките духовни сили на своето същество. За Ронсар е скандално поезията  да се свежда до реторичното словоблудство. Той схваща съчиняването на стихове като висше изкуство, в което поета ангажира своята човешка отговорност към другите хора. Създателят на поезия трябва да следва някаква пречистваща аскеза, благодарение на която той трябва да усвои пълното себеотдаване и духовното служене на себеподобните си. Поетът трябва да се изкачи на хълма на вдъхновението, където може да му се разкрие висшата истина, заложена във всички неща. В своето самотно съзерцание той трябва да обхване целия космос като си задава непрекъснато въпроси, благодарение на които може да се приобщи към същността на Бога, уредбата на света, смисъла на историята и въжделенията на човешкия род.

 Поезията на Ронсар: “Ронсар е философ, защото размишленията му върху природата на човешката душа са изпълнени с идеи, дошли от античността, - преценява нашият философ Слави Боянов, -  които той се опитва да разреши по свой почин със средствата на поетичния образ. Отначало той приема, че човешката душа е нещо съвсем различно от тялото. Това го сближава с Платоновите идеи. Но скоро поетът забелязва, че душата е свързана премного с тялото, и затова е склонен да приеме мисълта на епикурейците, че тя е съставена от материя. Ако и да е вярващ християнин, върху него оказва голямо въздействие епикурейската идея, че усещанията са свързани с тялото и изчезват заедно с него.” /стр.141/.

       Първият лирически сборник на Ронсар “О д и”/първите четири книги излизат през 1550, а петата през 1552 година/ е предназначен за отбран кръг читатели, които познават добре древногръцката и римска митология и умеят да разчитат сложните образи на поета, вдъхновен от изкуството на Пиндар. Френският поет е покорен от ерудицията, рационалната яснота и творческата дисциплина на старогръцкия поет, който експлоатира блестящо достойнствата на всички жанрове, учредени от поетите на Древна Елада през Архаична епоха. Със същия ентусиазъм той подражава в този сборник и на древноримския майстор на одата Хорации, който възхвалява прелестите на природата /горите, изворите и потоците и т.н./ като ги одухотворява и беседва с тях.  Ронсар преднамерено извежда подготвените читатели във високонравствената атмосфера, където се изграждат с повече прецизност и взискателност непреходните, валидни за всяка благородна натура, морални ценности - героизмът, мъжеството, жертвоготовността и патриотичният дълг.

  Ронсар работи търпеливо, като съвестен версификатор, върху ритъма и римата в одите, тъй като ги подготвя за музикален съпровод.

  Интимната лирика на Ронсар поразява с разнообразието на мотиви и философската дълбочина, с която поетът анализира любовните си страсти. Най-често използваните от влюбения поет лирически жанрове са канцоната, сонетът, елегията и кратките оди. “Любовните песни”/1552/ е сборник от 182 сонета, написани в десетостъпни стихове, в който френският поет възприема и следва модата на  п е т р а р к и з м а. Посветен е на любимата му Касандра Салвияти, чието име позволява многобройните съотнасяния към митологичния персонаж на пророчицата от Троя. Италианският произход на възлюбената подтиква френския поет да я асоциира с любимата на Петрарка, да я представя като по-достойна за възхита от легендарната за петраркистите Лаура. Но Ронсар вече не се оплаква от жестокостта на Дамата, а все по-често мечтае за безсмъртната слава на поета, който осъзнава собствените си дарби и приноси.

  Следващите си два сборника с любовни песни /издадени последователно през 1555 и 1556 година/ Ронсар посвещава на жизнерадостната селска девойка от Бургьой Мари. В тях френският поет дръзко скъсва с петраркистичната традиция /по примера на Дю Беле/ и възприема “ниския стил” на пасторала, въвежда по-ведра атмосфера и повече грация в любовните си канцони. Стихотворенията тук не са така откровено изповедни, не са така пряко свързани с личната биография на поета, макар че в тях се търси близост с читатеря и слушателя като авторът не скрива слабостите и противоречията, които са му присъщи. Засилва се нарцистичната тенденция у Ронсар да се любува на собственото си майсторство на талантлив стихоплетец.

                                    Недей да спиш, Мари, стани, ленивке млада:

                                    дочувам песента на чучулига вън

                                    на славея гласът излива в сладък звън.

                                     любовния си зов в ранната прохлада.

                                   Побързай, да вървим към росната ливада,

                                    където снощи ти седя на онзи пън

                                    и аз ти пожелах един прекрасен сън

                                    да влее през нощта в покоя ти наслада.

                                   А ти подир това тържествено се кле

                                   да ме превариш днес, да се събудиш първа;

                                   но утринният сън над теб е свел криле,

                                   към мене твоят взор все още не надзърва.

                                   Ще нацелувам аз уста и гръд дори -

                                   ще те науча тъй да ставаш във зори.

  “Мъдростта на Ронсар се колебае между два повика: удоволствието, което ражда душата, и спокойствието - пише Слави Боянов. - Занапред моралът на Ронсар не е вече пресечната точка или срещата на общите изисквания, но щастието, което предполага едно постоянно възстановяващо се равновесие, родено от противоположните тенденции. Щастието и доволството са възможни, защото поетът вярва в свободата, че човек може да моделира съдбата си. Тук той се издига до най-високия връх на ренесансовата мисъл, че звездите и съдбата не могат да възпрат човешкия възход, стига човекът да успее да стане господар на себе си.” /стр.143/.

   Въжделенията и терзанията на влюбения доминират в последния, безспорно най-самобитният, лирически цикъл с интимна лирика на Ронсар “Сонети за Елена”/1576/. И този път Дамата на сърцето/придворната дама Елен дьо Сюржер/ носи име, което позволява на поета да насели любовните си изповеди с ефектни реминисценции отвеждащи към древногръцката митология. Чести са съпоставките между прелестното излъчване на аристократката от антуража на Мария Медичи и легендарната красота на възлюбената на троянския герой Парис.

                                  Когато натежи над тебе старост сива,

                                  ще шиеш неведнъж до късно край свещта

                                  и мои стихове ще казваш с мисълта:

                                 “Ронсар възпя ме тъй, когато бях красива.”

                                  Слугинята след труд усилен ще почива,

                                  но името ми щом дочуе във нощта,

                                  от дрямката си в миг ще се събуди тя,

                             с хвалебствия към теб ще смесва скръб горчива.

                                  Тогава ще съм в гроб, нетленният ми дух

                                  под някой кипарис ще спи, за всичко глух;

                                  за любовта ми ти ще спомняш със охота,

                            ще се разкайваш, знай, за строгостта към мен.

                            Повярвай ми: живей, не чакай следващ ден,

                            а днеска откъсни цветята на живота.

      Страстта на мъжа Ронсар към Елена се преплита със страстното въжделение на поета Ронсар да постигне съвършено лирическо майсторство. Наистина в този сборник са комбинирани всички модни за времето лирически жанрове, кодове и стилове със всички желания, които излизат на яве в тогавашния светски “кодекс на любовта” изработен в придворната среда.

                                  За да се съхрани от век на век представа

                                  за чувствата към вас, пламтели у Ронсар,

                                  за да се помни как изгарял в буйна жар

                                  като обезумял от красота такава,

                               през бъдни дни от син на внук да се предава

                                  че вашият дълбок, неописуем чар

                                  на мислите му бил изцяло господар -

                                  невехнещи цветя Ронсар ви подарява.

                                  Зеления цвят ще пазят дълго те,

                                  безсмъртие чрез мен сърцето ви постига:

                                  достойно моят стих за да ви почете,

                                  чрез добродетелта прослава ви въздига

8                                  и ще живее тя и още ще расте,

                                  остане ли в света поне едничка книга.

                                                Преводите са на Пенчо Симов

  “В своето творчество Ронсар засяга всички въпроси, които са вълнували ренесансовия човек - обобщава Слави Боянов. - Защото поезията му е като паметник на вълненията, преминали през сърцата на съвременниците му и дошли до нас. Ронсар като всеки голям човек не е криел своите слабости и своите тревоги. Той ги е изказвал открито, като Монтен по-късно. Той не се щади да се покаже такъв, какъвто е бил в действителност. Това е една от особеностите на ренесансовата епоха: хората са имали смелостта да погледнат на себе си през очите на другите и да се обрисуват такива, каквито са.”/стр.145/.